Този постинг е предизвикан от една много поучителна история за срещата на американски бизнесмен с обикновен мексикански рибар.

И така, най-накрая осигурил си няколко дни почивка, бизнесменът се отправил към морето, близо до едно малко мексиканско селце.
Една от сутрините, разхождайки се по брега, той видял отдъхващ си мексикански рибар, седящ в своята лодка, пълна с току-що уловена риба.
Бизнесменът не могъл да не оцени прекрасния улов и попитал рибаря колко време му трябва, за да налови толкова много риба? Оказало се, че само няколко часа.
Тогава бизнесменът попитал, какво прави рибарят през цялото останало време?
Мексиканецът отговорил: “Обядвам, почивам, играя с децата, вечерта се разхождам с жената и пия по чаша вино с приятели”.
Бизнесменът, научен от опита си по развитие на частната си фирма, предложил на рибаря да започне свой бизнес – да лови риба повече време, да я продава на по-висока цена, за да купи после повече лодки, да лови и продава повече риба, да открие завод за преработката й, да спечели много-много пари....!
“И колко години ще ми трябват за това?” – попитал рибарят.
По сметките, които бизнесменът направил, развитието на бизнеса би отнело на рибаря-предприемач около 10-15 години.
“И после какво?” - възникнал въпрос у рибаря.
“След това ти би могъл да излезеш в пенсия, да ловиш риба по няколко часа на ден, след което да си почиваш, да се разхождаш с жена си и да пиеш по чашка вино с приятели вечерта”. Тази история просто ме покори с простотата си и в същото време с дълбокия си смисъл.

Да се замислим поне за малко: много хора - по-голямата част от нас - живеем на принципа, който предлага американският бизнесмен.
Тоест, за да имаме възможност да живеем за собствено удоволствие, като начало трябва робски да поработим и да използваме цялото си време за къртовско бачкане, оставяйки “живеенето” за после.

И така, заради какво сме на този свят? Дали работим, за да живеем? Или все пак живеем, за да работим?
Изглежда се оказва, че в по-голяма част от случаите ние живеем, заради работата, посвещавайки й максимума от нашето време, като в остатъка от времето просто спим.

А кога ще живеем за себе си? След 10-15 години? Но това е възможно само в случай, че бизнесът ни се развива достатъчно добре. Но ако не работите за себе си и Ви се налага да изпълнявате неинтересни, но трудоемки задачи?
Тогава, ще се радваме на живота си само в някои отрязъци от време – например по време на отпуска (след която много хора изпадат отново в депресия). И така чак до пенсия!
Всичко това е заради неудовлетвореността от живота, който живеем и от работата, която имаме, както и от съотношението между тези две неща.
Разбира се, нашите изисквания към нас самите не са никак малки. Иска ни се да живеем по-комфортно, по-красиво и лъскаво от другите, или поне по-достойно, отколкото предишното поколение. Мечтаем да не си броим стотинките и да не си отказваме от нищо.
Обаче, точно в това е проблемът на нашето потребителско общество: ние се трудим, за да купим повече стоки и услуги, които би трябвало да направят живота ни по-добър, но неясно защо от тях по-добре не ни става.
А всичко е затова, че не виждайки бял ден и работейки по 14 часа на денонощие, ние просто не можем да се радваме на това, което сме си купили.
Има такъв израз: “Вземи всичко от живота, но плати цената”.
Тоест, ако искаме да имаме всичко, то и работата трябва да е на съответното ниво, друг е въпросът ще станем ли по-щастливи от това.
Примерът с мексиканския рибар и неговия спокоен, но определено щастлив живот доказва, че можем да се наслаждаваме на живота и без да печелим много, а само толкова, че да стига за най-необходимото.
Тук трябва да се направи уговорката, че “най-необходимото” също е много разтегливо понятие за всеки от нас.
За някои едното ядене, скромното жилище и обикновените дрехи са достатъчни, а за други “необходимото” включва Мерцедеса, почивката на тропически острови няколко пъти в годината (а до неотдавна и банани по Нова година).

Какъв извод можем да направим за себе си: Не е задължително да се гърбим от работа през целия си живот (особено в младостта си), за да живеем достойно и за наше удоволствие.
Затова всеки трябва да запита сам себе си, към коя категория принадлежи:
Към тези, които са готови да се напрягат максимално в младостта си, в очакване на времето, когато, вече в напреднала възраст, ще получават достойно спечелената пенсия или към тези, които предпочитат живот, в който едновременно има от всичко по малко – и работа, и почивка, и общуване с близките, и възможност просто да се поспрем и да се порадваме на живота си.