Снимка: БГНЕС

Французите умеят да се борят, когато преценят, че се накърняват правата им, и сегашното блокиране на страната е само поредният пример за това. Въпреки че трудно се придвижват, защото няма гориво, а общественият транспорт е нередовен заради стачките, 71% от французите подкрепят протестите срещу пенсионната реформа.

Хората не искат да им качва пенсионната възраст и точка, и излизат на улицата, за да воюват за социалните си права, както го правят от години, десетилетия, дори векове.

Заедно с работниците, които са най-пряко засегнати от подготвяната промяна, протестират студенти, дори ученици. Все пак се отнася за тяхното бъдеще.

Макар да става въпрос за нещо, което би трябвало да изглежда на десетилетия далеч от живота им сега, тийнейджъри манифестират с транспаранти по улиците на френските градове и скандират антиправителствени лозунги. А протести на младите Франция е виждала вече много пъти и победите са твърде много, за да не предизвикат притеснение у президента Саркози и неговата управляваща партия.

Емблемата безспорно е май 1968-а, когато план за реформа в университетската система прераства в невиждан бунт. Първо студенти и преподаватели се изправят срещу решението на правителството на генерал Шарл де Гол. Властите опитват да потушат демонстрациите със сила, което отприщва вълна от общонационално недоволство. 11 милиона работници, близо 2/3 от работната сила на страната, застават срещу управлението и налаганите консервативно-авторитарни норми, намалили значително качеството на живот и работа във Франция.  

В рамките на две седмици страната на практика е парализирана от стачката, а Де Гол, който отказва да преговаря със стачкуващите, наричайки ги бунтовници, дори за кратко търси убежище във военна база в Германия. В крайна сметка президентът разпуска парламента и свиква извънредни парламентарни избори, които неговата партия печели повече от убедително, а протестите стихват.

Но победата не трае дълго, защото вятърът на промяната вече е задухал и само година по-късно Шарл де Гол подава оставка след неуспешен опит за реорганизация на работата на горната камара на парламента.

За мнозина събитията от май 1968 г. стават синоним за разтърсване на „старото” френско общество и промяна, която определя облика на страната в годините след това, та и до днес. Традиционните морални идеали – религия, патриотизъм, държавен контрол, постепенно се заместват от социалните свободи и права, с които се определя модерното френско общество.

След 68-а французите вече излизат по улиците всеки път, когато има масово недоволство от политическата власт. И отстояват правата си докрай.

През 1986 година след редица протести в цялата страна Жак Жирак, тогава министър-председател, спира проектозакон за промени в университетите, за да бъде овладяна взривоопасната ситуация.

Седем години по-късно правителството на Едуард Баладур отстъпва от плановете за преструктуриране на авиопревозвача Еър Франс и съкращаване на персонал. Протестиращи служители на компанията щурмуват летищата и спират самолетния транспорт за няколко дни, преди управляващите да се пречупят. Шефът на Еър Франс Бернар Атали подава оставка.

Кабинетът на Баладур се изправя пред нова криза съвсем скоро, когато в началото на 1994 година стотици хиляди излизат на демонстрации срещу плановете за промени в закона от XIX век за държавно финансиране на частните училища. Премиерът планира увеличаване на субсидиите за тези учебни заведения, но учители, родители и ученици настояват, че това става за сметка на държавните училища. Конституционният съд анулира допълнителните средства за частното образование и въпросът приключва.

Само месец по-късно рибарите се вдигат на яростни протести заради падащите цени на продукцията им и евтиния внос на риба. Баладур ги предупреждава, че с насилие няма да стигнат доникъде, но в крайна сметка заделя няколко милиона франка от бюджета за стимулиране на рибарския бизнес.

Още същата година правителството се сблъсква с нов изблик на недоволство, когато е изготвен план да се разреши на търговците да плащат под минималната заплата на млади и неопитни работници. Така фирмите щели да бъдат окуражени да наемат млада хора и да се намали значително безработицата, която към този момент е 23%.

Студентски организации и профсъюзи обаче реагират гневно, защото мярката ще превърне подрастващите в евтини роби. След месец на демонстрации и стачки предложението отпада.

Новият премиер Ален Жупе също усеща обществения удар през 1995 година. Пакет от мерки трябва да подготви на Франция за покриване на критериите за влизане в Европейския валутен съюз. Той включва пенсионни реформи, качване на таксите за медицински услуги, специален данък за фармацевтичните компании и докторите. Отговорът, разбира се, е стачки и протести. Пенсионната реформа е извадена от пакета, а Франция така или иначе покрива критериите за въвеждане на единна европейска валута. Кабинетът обаче пада две години по-късно.

Десетилетие след проблемите на Жупе образователният министър Франсоа Фийон е принуден да направи драстични промени в изготвен от неговия екип проект за училищна реформа, включваща въвеждането на повече практически задания. Стотици хиляди ученици и учители бяха против, протестираха и правителството склони на компромис.

След улични протести на младежи следващата година се стигна дори до отмяна на гласуван и подписан от президента закон. Кабинетът на Доминик дьо Вилпен прие разпоредба, според която всеки работодател може да наеме работник под 26-годишна възраст на пробен период от две години. В този период работодателят може да прекрати договора без обяснение и обезщетение. Така трябвало да се стимулира намаляването на безработицата сред младото население.

Но то (населението) не иска работа без права. И законът беше отменен. Народният глас си е Божи. Поне във Франция е така. Нищо чудно и Саркози да го разбере съвсем скоро.

www.dnes.bg//es/2010/10/23/glasyt-naroden-se-chuva-ako-vikat-mnogo-hora-za-spravka-franciia.101886